Д-р Ивайло Тончев: Никога не казвай НИКОГА!

Екипът на MedConsult.bg има удоволствието да ви представи интервю с младия д-р Тончев за неговия път в кардиологията и как човек никога не трябва да казва Никога!

- Защо избрахте трудната и отговорна професия на лекар?

- По принцип НИКОГА не си бях и помислял за медицина, докато не срещнах преподавателката си по Биология в гимназията. В моята фамилия не присъстват хора свързани по някакъв начин с медицината, така че не съм получавал някакви насоки по такава линия. За разлика от много колеги, които са мечтали да са лекари от малки, лично аз, окончателното решение да стана лекар реално взех в 3-ти курс в Медицинския университет. Пътешествието ми в Варненският Медицински Университет започна като интересно, достатъчно чуждо за мен начинание, а и достатъчно трудно, което доведе до определена доза мотивация. Останалото е история – преподаватели, ментори и колеги имат голяма роля как един млад студент по медицина ще възприеме специалността, а аз имах късмет да случа на такива.

- Как се спряхте на сферата, в която да специализирате?

- Първоначално исках да специализирам пластична хирургия – доста разпространено желание в първите 1-2 години от следването по мое време, а най-вероятно и сега – този период наричам „медицински пубертет“. В следващите години реших, че хирургията не е за мен и интереса ми се насочи към вътрешните болести, и най-вече към диференциално диагностичното мислене в тази недооценена специалност. Няколко години имах особен афинитет към Ревматологията и автоимунните заболявания, което съвпада и с интензивното гледане на сериала д-р Хаус. Въпреки известното лутане между специалностите, бях сигурен единствено в едно – НИКОГА кардиология, заради ритъмните и проводни нарушения, тоест аритмиите. И както са казали хората – никога не казвай НИКОГА – сега след завършването на специализация по Кардиология в Израел и 1 година тясно специализиране в лечение на аритмии в Хадаса, имах честта да продължа развитието си в един от най-добрите центрове по електрофизиология в света – този на проф. Калман в Мелбърн, Австралия.

- Кой е най-сложният случай, с който практиката Ви до момента Ви сблъска?

- Работата ми в Израел ми даде възможността да се сблъскам със сложни случаи ежедневно – там специализанта взима сам голяма част от решенията, особено вечер, и особено при спешни ситуации, когато главните лекари са си вкъщи. От хилядите случаи ми изникват две млади пациентки (около 30 годишни), които както всички нестандартни случаи се случиха посред нощ. Първата пациентка беше в напреднала бременност и ми беше представена от колегите в спешния център поради симптоми на сърцебиене. Пулса и беше около 190-200 удара в минута, третирах я с бързодействащ медикамент, който най-общо казано рестартира проводната система на сърцето, оставих я за наблюдение и изписване на сутринта. Разбира се, това нещо се случи още около 40-50 пъти до края на дежурството. Пациентката не беше съгласна на секцио и така трябваше да индуцираме бременност и да чакам до нея с лекарството в ръка, ако пулса и реши да се вдига, което и се случи. След като изразходих всичкия медикамент на спешния център (със 100 легла), трябваше да прибегнем и до склада на болницата. В крайна сметка пациентката роди безпроблемно, впоследствие беше подложена на аблация (мини-инвазивно лечение за аритмии) и оттогава е в добро здраве. Втората пациентка имаше огромен инфаркт пропуснат в друго лечебно заведение. Тя получи всичко, което модерната кардиология може да й предостави в рамките на няколко месеца в нашето отделение – от катетеризиране и стент, през имплантиране на дефибрилатор, оптимална медикаментозна терапия, аблация на животозастрашаваща аритмия, до сърдечна физиотерапия – неочакван пакет от услуги при толкова млад пациент. Сега е в стабилно състояния и чака за сърдечна трансплантация. Последният случай, май станаха 3, е на мъж около 50 години, който пристигна с инфаркт и резистентна на всякаква терапия животозастрашаваща аритмия – след около 2 часа сърдечен масаж, преди и по време на спешна катетеризация, и кратък престой в реанимация, го изписах на крака в добро физическо и психическо здраве. По протокол бях длъжен да го реанимирам 40 минути, но ... никога не казваме НИКОГА.

- Какви възможности Ви разкри болницата „Хадаса“ в Йерусалим?

- Работата в Хадаса (Израел) ми предостави възможността да съм част от екип на световно ниво и да работя със световно признати професионалисти в областта на Кардиологията и Електрофизиологията. Успях до някаква степен да навляза в тънкостите на моята специалност, което разбира се е от изключителна важност за да бъдеш добър лекар. Гореспоменатите случаи са доста минимална извадка от това, което специализацията ми в този център ми предостави като възможности да науча. Както знаем в нашата специалност се краде занаят и човек се учи от опита. Тези две неща имах възможност да правя 5 години в Израел и въпреки нечовешко тежките дежурства, сложните и понякога емоционално заредени случаи и разстоянието от дома, семейството и приятелите, ако някой ме попита дали бих преминал през това отново – сто процента, без колебания. Тази школовка, възможност за развитие и не на последно място връзки с водещи специалисти от цял свят, не се предоставят всеки ден.

- Защо избрахте да се реализирате зад граница и как гледат на българските специалисти в чужбина?

- Заминаването на много млади колеги в чужбина, с цел реализация е факт в последните години и причините не са строго финансови. На първо място, в България, не е тайна, че да започнеш да специализираш това, което искаш, там, където искаш и при когото искаш, не е най-лесното нещо, а и не зависи само от личностните и професионалните качества на специализанта в повечето случаи. Освен това специалистите, които да изгарят от желание да обучават тези кадри са по мое мнение на високо, ако не и на световно ниво, но просто са изключително малко. Като допълнение – системата не разполага с достатъчно финанси, което води до липсата на възможности за развитието на наука и прилагането на новостите в кардиологията на повечето места в страната. От друга страна, има колеги, които напук на тази система, се справят изключително добре, развиват медицината в България и презентират научните си трудове на международни конгреси, но както споменах, няма как всички специализанти да се класират при тях. Моето лично заминаване беше тясно свързано с болницата Хадаса в Йерусалим, Израел, тъй като спечелих стипендия за специализация при един от най-добрите кардиолози в света- проф. Лотан. Стипендията на международната медицинска асоциация България (ИМАБ), връчена ми от проф. Красимир Методиев (един от малкото хора, които безспирно се мъчат да развиват младите хора в България) ми даде възможността да бъда в центъра на проф. Лотан за 1 година. След изтичането на тази стипендия ми беше предложен договор за още 3 години, а след това и бях назначен като първият специализант по електрофизиология в Хадаса. Изключително силно впечатление от Израел и лекарите в Хадаса, с които работех, ми направи факта, че колегите не се делят на чужденец или не, а на работещи и неработещи – и всеки според заслугите. При тях беше важно да си професионалист и всеки ден да имаш желанието да се усъвършенстваш, да научиш нещо ново и да имаш хъс за работа. За в момента усещането ми за Австралия е същото. Разликата е, че тук конкуренцията е на доста по-високо ниво. Това може би може да се обясни с факта, че за моята настояща позиция се кандидатства 2-3 години по-рано и след като те изберат измежду голям брой кандидати, всеки се старае да е в топ кондиция през цялото време и да впечатлява с резултати – конкуренцията е хубаво нещо и вдига качеството на работа.

- Колко са българите, които търсят лечение във Израел?

- Не малко сънародници търсят лечение в чужбина, като Израел е една от опциите на картата на медицинския туризъм по ред причини. В болницата в Йерусалим съм лекувал пациенти от почти цяла Европа, Русия, както и не малко Американци. Българите също не са рядко явление, но цената е важен фактор, а в Израел тя не е ниска и по тази причина услугата не е широкодостъпна за нашите сънародници. Въпреки че твърдението, че всяко качествено нещо си има цена е почти универсално вярно в сферата на медицината, в България пациентите имат късмета да бъдат лекувани на изключително високо ниво в определени центрове и то почти безплатно. За да дам цифров израз на „почти безплатно“ – разликата в цената на една процедура в България и Израел, може да достигне и до над 10-20 пъти по отношение на доплащането. Разбира се колегите (и като цяло цялата държава) в Израел години наред се е борили страната да е сред водещите играчи на световната карта на медицинския туризъм и затова цените са такива. Към момента в Австралия не съм лекувал сънародници, а и не мисля, че някой ще долети до тук за определена процедура, тъй като самият полет от близо 24 часа може да ти причини аритмия.

- Защо избрахте електрофизиология като подспециалност?

- Отговора на този въпрос е доста комплексен – сложността на аритмологията е изключително привлекателна и със сигурност е хапче против скука. Освен това, „пазара“ на електрофизиолози все още не е пренаситен, както други инвазивни под специалности. Както се изразяват колегите в Австралия – електрофизиологията е религия – не е за всеки, но когато се захванеш с нея те завладява и няма как лесно да се отървеш от нея. Не на последно място – през последните години, биомедицинските компании инвестират изключително много средства в стремеж да развият лечението на аритмиите – следователно специалността има потенциал и стабилно средносрочно бъдеще.

- Можете ли да направите кратко сравнение между работата в Йерусалим и тази в Австралия, където практикувате в момента?

- Като цяло е доста сложно да се сравняват двете болници по ред причини – политическата обстановка в двете държави е различна, както и здравноосигурителните системи, културата на пациентите и организацията на работата. Но колкото и да се различават, толкова и си приличат – и двете са водещи центрове в страните, в които са ситуирани, и двете следват модела, че обучението, работата и науката вървят ръка за ръка и не могат едно без друго. И двете, макар и различно организирани, са доста ефективни в мисията си да се грижат за здравето на пациентите си. Към настоящия момент опита ми в Австралия е само няколко месеца и ми е трудно да дам напълно обективно и адекватно мнение на болницата тук, но по отношение на отделението по Електрофизиология, в което работя, смея да твърдя, че е на невероятно високо ниво. Факт, който ме кара да се радвам, защото имам какво да науча и „открадна“ и от тук. Искрено се надявам, че някой ден ще мога да пренеса този модел и култура на работа и в България.

- След приключване на престоя Ви в Австралия, възнамерявате ли да се върнете и да практикувате в България?

- Преди близо 6 години, когато напусках страната в посока Израел, бях твърдо решен, че НИКОГА не бих се върнал да практикувам в България. С годините в чужбина, осъзнах че при наличие на достатъчно мотивация и целеустременост, човек може да се развива навсякъде. Разбира се след толкова време в чужбина и може би опита, който натрупах осъзнах, че освен да мисля как да развия себе си, може би има как да помогна и на системата да се развие и по този начин да създадем добра основа за индивидуално развитие. Основателна причина да се върна е и любовта към родината, семейството и приятелите.

- Какво бихте посъветвали младите специализанти, които тепърва навлизат в медицинската среда?

- Кратко и ясно – ако искаш да си добър в това, което правиш трябва да знаеш какво е да правиш саможертви. Освен това – изберете си учителите и менторите внимателно, те могат както да запалят, така и да угасят желанието ви за развитие. И... никога не казвайте НИКОГА.